"Човек се познава по делата си" - Aнтон Дончев

Мъдрец и хуманист, но най-вече Българин! Владетел на словото и духа, сравняван с Омир, Шекспир, Никос Казандзакис, Гогол, Джойс, Томас Ман, Иво Андрич...

Нашите любими мисли и цитати от Човека, който търсеше светлина за хората - Антон Дончев:

• Човек не е цвете, та по листата му да разбереш дали има отровен корен, или е целебна билка. Човек се познава по делата си.
• Човешкото съзнание е като раницата на пътешественика – то може да побере определено количество мисли и грижи. Помислете си какво взимате в раницата за дългия път през времето. Вещи или чувства.
• Младостта гледа себе си. Младостта е лакома и ненаситна, тя не гледа какво държи в ръцете си. Младото не разбира хубавото. Младото нищо не разбира. Трябва да паднат сенки на заник, та да види човек как слънцето свети от едната страна на дънера, а от другата се събира вече мрачината. Трябва да станат по-дълги сенките, та да види и разбере човек хубавото.
• Най-напред трябва да кажем на хората, че са дъщери и синове на една наистина велика нация, наистина са направили нещо свръх човешките сили и са успели да го постигнат. Един народ, който е доказал, че духът е всичко, защото ние сме нямали тяло – държава, през половината време, през което сме живели. Имали сме дух!
• Когато говори за българския език, човек трябва да си облече чисти дрехи.
• Буквите са си същите, а с какво ще ги напълним, зависи от нас. Това е като бутилка – може да я напълниш с отрова, с вода, с чудесно вино. Езикът си е същият, а това, че сме си изтървали юздите на устата и на душите си, това си е наш проблем.
• Коланът на прабългарина е разделял небето и земята. Това, което е от кръста нагоре, е за небето, а надолу – за земята. Работата на жреците и на хората, които са командвали държавата, е била да си вързваш колана на място, за да има равновесие между материалното и духовното. Ние в момента така си връзваме пояса, че той се е превърнал в примка на бесило.
• Сега целта на нас българите, останали на нашата земя, трябва да е обединението на сънародниците ни, пръснати по целия свят. Трябва да се научим да мислим не за това, което нямаме, а най-напред за онова, което имаме. Земята ни е прекрасна. Имаме общност от хора, наречена български народ, която все още има общи интереси и минало. Трябва да бъдат поддържани хората, които търсят пътища за сближаване и да заклеймяваме онези, които разширяват тази канавка, превърнала се в пропаст и разделяща нашия народ.
• Помисли си кой се страхува – само умният. Глупакът шуми пред тълпата и не знае дори, че живее, а страхът изведнъж те прави човек. Сещаш се, че съществуваш и можеш да изчезнеш. Целият живот на човека е бягане от страха.
• Усетиш ли сянката на страха, трябва да намериш пропаст и да застанеш с гръб към нея така, че сянката да падне в пропастта. Ако успееш да стъпиш на самия ръб, ще откъснеш цялата сянка. Ако си далеч, колкото остане, ще те мъчи. Но сянката може да те повлече в пропастта, то ще рече, че съдбата ти е сложена на везни – от едната страна ти, от другата страхът ти. Ако страхът ти е по-тежък от тебе, защо вечно да трепериш?
• Когато отчаяние залее сърцето ти, вдигни поглед към небето. Там винаги летят птици. И помни, че една от тях носи благата вест.
• Всеки от нас се ражда на този свят един път, със свой единствен и неповторим живот. Всеки стиска този живот в дланта си – както се стиска в шепа една монета. Медна, сребърна, понякога златна. Но винаги единствена. Какво да купим с нея? Радост? Слава? Наслада? Монетата е една – няма да стигне за всичко. Или да я изхарчим на дребно?
• Да научим децата да чуват музиката на собствения си език.
• Добре, че ги има децата, за да научат възрастните на нежност.
• Ако човечеството започне да подрежда някакъв пантеон на представители на човечеството, българите ще дадат Левски. Но това не е едно съкровище, което да се вади по празници – кога роден, кога обесен, да се излъска и след това да се прибере в раклите или не дай Боже да се зарови в земята, за да не го откраднат. Левски е огън, а огъня трябва да гори. Този символ на човечността е оставен на България да го пази. Българите всъщност пазят едно световно съкровище.
• Няма човек, който да обгърне Родопа с един поглед. Няма връх, на който да се изкачиш, та да я познаеш с един поглед.
  Трябва да я извървиш и да я изстрадаш, та после да я събереш в сърцето си и да я погледнеш – ала трябва да имаш сърце на орел. Не можеш да видиш Родопа с очите си, трябва да я видиш със сърцето си.
• Колкото и да е велик един певец, той си остава връх – а под върха има планина. И колкото е по-висок върхът, толкова по-голяма е планината, толкова повече гори, поляни и скали има по склоновете й. Тая планина е народът.
• Животът ме лъхаше в лицето като вятър, летеше над мене като облак, течеше в краката ми като река. Може ли да хванеш в шепа вятъра, облака, реката? Можеш ли да ги задържиш? Да не ти се изплъзнат? Да живееш, значеше да имаш и да нямаш. И да не поискаш да имаш... беше разбрал - щом нищо не можеш да задържиш, не бива да посягаш.
• Мъчно се откъсва човек от старото. В наниза има сто пари, а в сърцето на човека - сто мъки. И като ги откъснеш, не искат да потънат, а ти светят от дъното.
• Всяко живо човешко същество е шепа морска вода, а кръвта ни - само капка от първичния океан. Ние от Бургас трябва да носим навсякъде песента на вълните и да благодарим за това, което сме.