"Човек се познава по делата си" Aнтон Дончев

Мъдрец и хуманист, но най-вече Българин! Владетел на словото и духа, сравняван с Омир, Шекспир, Никос Казандзакис, Гогол, Джойс, Томас Ман, Иво Андрич... Нашите любими мисли и цитати от Човека, който търсеше светлина за хората:

Човек не е цвете, та по листата му да разбереш дали има отровен корен, или е целебна билка. Човек се познава по делата си.

Човешкото съзнание е като раницата на пътешественика – то може да побере определено количество мисли и грижи. Помислете си какво взимате в раницата за дългия път през времето. Вещи или чувства.

Младостта гледа себе си. Младостта е лакома и ненаситна, тя не гледа какво държи в ръцете си. Младото не разбира хубавото. Младото нищо не разбира. Трябва да паднат сенки на заник, та да види човек как слънцето свети от едната страна на дънера, а от другата се събира вече мрачината. Трябва да станат по-дълги сенките, та да види и разбере човек хубавото.

Най-напред трябва да кажем на хората, че са дъщери и синове на една наистина велика нация, наистина са направили нещо свръх човешките сили и са успели да го постигнат. Един народ, който е доказал, че духът е всичко, защото ние сме нямали тяло – държава, през половината време, през което сме живели. Имали сме дух!

Когато говори за българския език, човек трябва да си облече чисти дрехи.

Буквите са си същите, а с какво ще ги напълним, зависи от нас. Това е като бутилка – може да я напълниш с отрова, с вода, с чудесно вино. Езикът си е същият, а това, че сме си изтървали юздите на устата и на душите си, това си е наш проблем.

Коланът на прабългарина е разделял небето и земята. Това, което е от кръста нагоре, е за небето, а надолу – за земята. Работата на жреците и на хората, които са командвали държавата, е била да си вързваш колана на място, за да има равновесие между материалното и духовното. Ние в момента така си връзваме пояса, че той се е превърнал в примка на бесило.

Сега целта на нас българите, останали на нашата земя, трябва да е обединението на сънародниците ни, пръснати по целия свят. Трябва да се научим да мислим не за това, което нямаме, а най-напред за онова, което имаме. Земята ни е прекрасна. Имаме общност от хора, наречена български народ, която все още има общи интереси и минало. Трябва да бъдат поддържани хората, които търсят пътища за сближаване и да заклеймяваме онези, които разширяват тази канавка, превърнала се в пропаст и разделяща нашия народ.

Помисли си кой се страхува – само умният. Глупакът шуми пред тълпата и не знае дори, че живее, а страхът изведнъж те прави човек. Сещаш се, че съществуваш и можеш да изчезнеш. Целият живот на човека е бягане от страха.

Усетиш ли сянката на страха, трябва да намериш пропаст и да застанеш с гръб към нея така, че сянката да падне в пропастта. Ако успееш да стъпиш на самия ръб, ще откъснеш цялата сянка. Ако си далеч, колкото остане, ще те мъчи. Но сянката може да те повлече в пропастта, то ще рече, че съдбата ти е сложена на везни – от едната страна ти, от другата страхът ти. Ако страхът ти е по-тежък от тебе, защо вечно да трепериш?

Когато отчаяние залее сърцето ти, вдигни поглед към небето. Там винаги летят птици. И помни, че една от тях носи благата вест.

Всеки от нас се ражда на този свят един път, със свой единствен и неповторим живот. Всеки стиска този живот в дланта си – както се стиска в шепа една монета. Медна, сребърна, понякога златна. Но винаги единствена. Какво да купим с нея? Радост? Слава? Наслада? Монетата е една – няма да стигне за всичко. Или да я изхарчим на дребно?

Да научим децата да чуват музиката на собствения си език.

Добре, че ги има децата, за да научат възрастните на нежност.

Ако човечеството започне да подрежда някакъв пантеон на представители на човечеството, българите ще дадат Левски. Но това не е едно съкровище, което да се вади по празници – кога роден, кога обесен, да се излъска и след това да се прибере в раклите или не дай Боже да се зарови в земята, за да не го откраднат. Левски е огън, а огъня трябва да гори. Този символ на човечността е оставен на България да го пази. Българите всъщност пазят едно световно съкровище.

Няма човек, който да обгърне Родопа с един поглед. Няма връх, на който да се изкачиш, та да я познаеш с един поглед.
Трябва да я извървиш и да я изстрадаш, та после да я събереш в сърцето си и да я погледнеш – ала трябва да имаш сърце на орел. Не можеш да видиш Родопа с очите си, трябва да я видиш със сърцето си.

Колкото и да е велик един певец, той си остава връх – а под върха има планина. И колкото е по-висок върхът, толкова по-голяма е планината, толкова повече гори, поляни и скали има по склоновете й. Тая планина е народът.

Животът ме лъхаше в лицето като вятър, летеше над мене като облак, течеше в краката ми като река. Може ли да хванеш в шепа вятъра, облака, реката? Можеш ли да ги задържиш? Да не ти се изплъзнат? Да живееш, значеше да имаш и да нямаш. И да не поискаш да имаш... беше разбрал - щом нищо не можеш да задържиш, не бива да посягаш.

Мъчно се откъсва човек от старото. В наниза има сто пари, а в сърцето на човека - сто мъки. И като ги откъснеш, не искат да потънат, а ти светят от дъното.

Всяко живо човешко същество е шепа морска вода,а кръвта ни - само капка от първичния океан. Ние от Бургас трябва да носим навсякъде песента на вълните и да благодарим за това, което сме.