"Приказки от едно време" - част 2

"Приказки от едно време" - част 2
15 август 2021

   Мариовската женска носия е една от най-интересните и атрактивни премени на българката от югозапада. И въпреки, че Мариово днес не е в пределите на България, това не я прави по-малко мила и скъпа на сърцата ни. Дори напротив - с произхода си от изконно български земи, с легендите, с които е зобиколена, с красотата и пищността си продължава да печели овации и възхищение в музеите, на народните събори и на конкурсите за автентични носии.

   Мариово днес е област в южната част на Северна Македония,  по средното течение на река Черна (да, същата тази река, известна ни от легендарния „Завой на Черна“, останал неизличим в българската военна летопис) и в близост до фаталното „Добро поле“ - райони със „свещен ореол за българското племе“, осветени от кръвта и костите на храбрите български синове през I-та световна война.

   Търсейки информация за мариовските носии, попаднахме на книгата „Мариово“ от Георги Трайчев (изд. 1923 г). Той пише „Колкото Мариово е дива и недостъпна страна, толкова тя очарова пътника със своята дивност, естествени богатства, природа и старини… Оградена с високи гиздави планини, Мариово е най-високата и пространна котловина в цяла Македоноя, а реката Черна лакатуши живописно през средата и я разделя на Горно (Прилепско или Голямо) Мариово и Долно (Битолско или Малко) Мариово.“

    Там откриваме и приказната история: Областта е добила названието си от владетелката и Мара, сестра на последния български цар Шишман Търновски, който я дал за жена на Султан Мурад I. ...тя живяла под името Кала-Мара и Тамара-Мара, като изповядвала християнската си вяра и възпитавала децата си в християнски истини. Мюсюлманското духовенство обаче, не могло да гледа Султанка тържествено да посещава черквите и явно да прибира в султанските палати свещенничеството… Поради това негодувание и още по политически съображения Султанът предлага на Мара да приеме мохамеданската вяра“. В народна песен, запазена до днес се пее: „Цар Мурат Мари думаше: Маро ле, бяла българке, Ела се Маро потурчи, бяла ханъмка да станеш…“

      След като Мара не склонява да си смени вярата, султанът, който много я обичал и не искал да и пакости,  предложил да иска от него каквото и да е, но да се махне някъде далеч, дето да не я вижда нито той, нито синът и (който бил на 4 годишна възраст, но още не бил нито кръстен, нито обрязан). Мара се съгласила и поискала да и се даде във владение гористата област между Прилеп, Битоля, Воден и Демир-Капия. Султанът я снабдява с нужния ферман и я изпраща придружена от 500 телохранители-християни, с много имане и всичките и драгоценни укращения и накити… Мара избира за седалище хубавото село Видолище, дето издигнала великолепни палати, а покрай реката Черна съградила нов манастир, по име Чебренски - св. Димитър. От тогава тази област добила името Мариово."

    Мара управлявала владението си самостоятелно и независимо чрез селски кметове, назначавани по избор.  Витолишкият кмет бил главатар над останалите и се наричал  Земски кмет, който бил наследствен и управлявал по старите предания и местни обичаи и след Мариината смърт, чак до средата на 19 век. Като владение на Мара Султанка Мариово било с превилегии - населението - освободено  от големи данъци, мъжете можели да носят оръжие, а в областта било забранено да се „турчат“ местните, да се заселват турци и да се строят джамии. Затова и в местните народни умотворения (песни, приказки и др.) Мариово се нарича „мирна земя“.

     Мара Султанка е реална историческа личност. Кера Тамара (пълно име:Тамара Мария Шишман) е дъщеря на цар Иван Александър и царица Теодора, заварена сестра на Иван Шишман и Иван Срацимир. Била е изключително красива и първо е омъжена за деспот Константин. Когато цар Иван-Александър умира ( 1371 г.) и българският престол е зает от Иван Шишман, в Търново пристига посолство от султан Мурад I  да уреди отношенията с новия цар. Султанът, на когото очевидно са известни както красотата, така и вдовството на Кера Тамара, я иска за съпруга - залог за мира между двете страни. Цар Иван Шишман успява да отклони искането му и протака това решение близо седем години. Чак през 1378 г. при повторното признаване на васалитета си Иван Шишман взема тежкото решение и Кера Тамара е изпратена в харема на султана. Тя обаче запазва християнската си вяра. В Бориловия синодик съдбата ѝ е оценена като саможертва, а в Българска анонимна хроника от 15 в. пише::

„ ...На Кера Тамара, дъщеря на великия цар Иван Александър, велика госпожа, обрученица на великия амир Амурат (Мурат), която му бе отдадена заради българския род. А тя, като отиде там, запази православната си вяра, рода си освободи, живя добре и благочестиво и с мир почина, вечна памет...         “

    Гробът на Кера Тамара в Бурса е запазен и до днес във фамилната гробница на Османовци редом до този на султан Мурад I и посетителите го знаят като мястото на „българската царица Марийче“. Според волята на Кера Тамара гробницата ѝ е оставена непокрита, а върху гроба ѝ се сеел ечемик. Мариово действително е било султански Хас (лично владение на султана) и не е колонизирано с мюсюлмани или ислямизирано.

    Каква част от историята е истина и каква легенда - не е известно, но дали е случайно, че в Мариово е имало село Търново от което днес е оцелял само манастира „Свети Великомъченик Димитър" ?!  А впечатляващия венчален „убрус“ за глава на мариовската носия определено има сходство с царствените сокаи от Габровско, Дряновско и Еленско… „Убрусът” е специално невестинско покривало за главата, белег на омъжената жена и се носи до края на живота й. Изработено е от бяло правоъгълно парче платно (30 см х 1,50 см), на двата му края е украсено с „ткаен шар” на червена основа и червени реси, дълги 40-50 см. По ръбовете е извезан с „веги”.  Георги Трайков казва, че мариовските жени “на главата си турат сокаи, подобно на епитрахил, широк 2 педи и дълъг до коленете“, украсен с „разни дрънкала тенекиени, калаени... на ушите имат ушници, дълги и тежки, от стари сребърни пари.“

    На него и книгата му за Мариово дължим чудесно описание на оригиналната женска носия: „Мариовката косите си оплита на много ситни плетенки, като пред очите, покрай челото засукват част от тях - за да привързват коцлето – вълнени плитки на върви, украено 3-4 реда тенекиени жълтици и с други калаени и медени монети. Пред ушите подсичат косата като кадъни. Кощулята  е дълга, от домашно дебело платно с  много шарки и везове. Над кошулята носят шаяк, вълнена дреха без ръкаве, дълга до кръста, изпъстрена с разни шарки. Туй облекло се препасва с поя, плетен от вълнени върви, дълъг 5-6 метра. Отпред тургат фута (престилка). Над нея се препасва друга престилка, везана със сърмени и алови прежди, а върху нея тургат сребърни пафти. Върху туй облекло навира се ресачка, шаечна дреха без ръкави, дълга до колене, везана отстрани с разни шарове. На гърлото носят гердани, от 2-3 реда нанизи сребърни и калаени пари… На ръцете, от китката до лакътя носят наръквици, плетени от вълна, с червена багра, а на краката, от глезените до коленете - калци, също плетени от разноцветна вълнена прежда…

     Интересен е факта, че невестинската мариовска носия тежи цели 48 кг! Дрехата е богато украсена с бродерия в черно, тъмно черешово червено, сливово червено и жълто. Характерна и отличителна част са допълнителните „ръкавчиня" - „фалшиви ръкави” от рамената до лактите, украсени богато с реси от аловна и гювезна вълна или памук.

   Факт е и че Царица Йоанна притежавала такава носия, направена специално за нея и подарена от гражданите на Прилеп през 1942 г.

    И едно признание отново от Г. Трайков: „Природата щедро е надарила мариовското население с чудесна хубост и красива - стройна снага - особено женския пол. Цялото население се отличава с висока, стройна фигура и хубави черти на лицето. И при тази телесна хубост, като се прибави пъстрата, гиздава женска носия, украсена с всякакъв вид сребърни и други накити, имаме красавици, дето рядко се срещат.“

    Една потомка на старите българки от Мариина земя оживя на рисунката на Веси Цветкова „Мариовска мома“ в чест на прекрасната Мара-Тамара и уникалните премени от този край. За нас тя е вдъхновение, повод за гордост и връзка с корените. Ако и вие я усещате така - поръчайте принт, картичка, тениска или чаша с красивата мома.

Как скромната тениска е пътувала през годините и се е превърнала в неразделна част от ежедневието на модерното общество, универсален елемент от облеклото в най-различни стилове...

прочети още

Създавайки нашите армагани ние често пътешестваме назад във времето, преоткриваме скрити съкровища и забравени истини, научаваме интересни истории и съпреживяваме вълнуващи мигове. Каним и Вас - с „Приказки от едно време“ да се докоснем до омаята на едно отминало време и заедно да "утолим жаждата си за истинска хубост". Първата ни „приказка“ е за една прелестна българка и любимата и премяна, за рода и "живата памет".

прочети още