Чудомир и шевиците

Оставил на поколенията повече от 1000 рисунки и акварели и над 200 фейлетони и кратки хумористични разкази - "верни родни картинки от онова време, поръсени с хумор", с добродушно намигане и любов към нашенското, Чудомир е жив в народната памет. Но малко хора знаят за значимата му роля като краевед и всеотдаен музеен работник, отдаден на съхраняването на културното наследство на родния си край.

Чудомир започва да се занимава с краеведска дейност като част от казанлъшката ученолюбива дружина „Искра“, създала основите на културния живот в Казанлък. През 1930 г. той поема ръководството на Историко-етнографския музей в града на розите с идеята музеят да бъде не само склад за артефакти, но и живо отражение на историята и културата на региона. Eдна от първите му задачи е да събере материали за етнографския отдел. По време на своите пътувания из Казанлъшка околия той издирва за музея везани ръкави, кърпи, накити, носии… Подробно описва женските и мъжките носии в района, сравнява и изучава приликите и разликите, апелира към проучването и запазването им. С око на художник, Чудомир оценява красотата на шевиците и благодарение на дейността му още през 1931 г. за първи път пред публика се представя витрина с шевици от Казанлъшко.  

Интересът му към шевиците е провокиран и от разговор със Ст. Л. Костов, по това време директор на Етнографския музей в София. Костов подготвя издание с шевици, но споменава, че няма да включва Казанлъшко, защото нямало  нищо интересно. Това амбицира Чудомир и го превръща в ревностен колекционер. Той обхожда местните села Димовци, Пчелиново, Елхово, Сливито, Ветрен, Гурково, Казанка, Турия, Морозово и с наслада от многообразието и багрите отделя много време на шевиците. „Когато червеното, характерно за балканджиите, се срещне с жълтото на старозагорското поле, се случва една прекрасна магия“, пише Чудомир. Ако не успеел да откупи сукмана или ризата, която го е впечатлила, Чудомир поръчвал да избродират на отделно парче плат шевицата, за да я запази. Събира дори парченца от различни тъкани като образци за тъкачна техника.

Чудомир не просто колекционира шевици. С усет на естет и ценител, с внимание към детайла, той вижда в извезаните късчета плат не само красота, но и история, емоции и културни влияния. Израз на възхитата му е статията за с. Елхово (сега Милево):

„Хубостта на Елхово е в китните сукмани на пера, полите, пъстровезани, и чапразените колани. В нашата модернизирана долина, където е изчезнала отдавна всяка следа от някогашното хубаво облекло, като по чудо е останало почти само Елхово да пази старата наша шевица и да напомня на млади и стари какво е можела някогашната българка. В малкото време, което престоях там, аз бях изумен от безкрайното разнообразие от мотиви и безбройните им варианти. Десетки видове шевици на сукмани на „пера“ и всяка си има свое име: „кривите раци“, „черешките“, „бялата бялка“, „киткените“, „ситните“, „трите чушки“, „мушенкените“, „охлювчетата“, „кудучените“, „кършиклоните“ и пр., и пр. И как прилягат тези хубави имена на шевиците! Ръкавите им — още повече и още по-разнообразни: „кучешки дири“, „сечени петли“, „змейови главички“, със „сновежки“, без „сновежки“, „двете клончета“, „червените кандила“, „цепената опашка“ и най-подир „пачите крака“, на които се учат подевките. Колани: „чапразите“, „прусурник“, „зеленият миндал“ и много още. Пазвите са също тъй разнообразни. Мъжките — „илимонените“, „портокалените“, а женските — брой нямат. „Огърлиетата“, както те хубаво наричат яките на ризите, са също тъй многообразни и с най-сложни мотиви. И всичкото туй народно богатство умира, отиват тези тънко везани стилизирани вопли и въздишки на нашите прабаби, с чували се носят и се хвърлят в зиналата паст на чепкачниците, за да станат на дреб, преди да са отбелязани, преди да са проучени. Елховските шевици заслужават по-добра участ.

Докоснати от влиянието на мургавите и сложни мотиви, които идат откъм Габровско, от една страна, и, от друга, от ярко цветните слънчеви петна на шевицата от Старозагорското поле, получило се е нещо много фино и много сложно, особено със сукманите.

Когато някоя добра стара баба отключи и разтвори писаната ракла и разгърне пъстри бохчалъци, сякаш букет от горски цветя е пръснат из раклата. И чувствуваш дъх на босилек, здравец и на дива горска люляка.“ (Публикуван във в. „Казанлъшка искра“, VII, бр. 154 от 15.XII.1930 г.) Чудомир, "Село Елхово“

За Чудомир шевиците са не просто декорация, а истинска магия, която обединява природата и човешките умения. Шевиците от Казанлъшко, с тяхната изключителна цветова палитра и "сложни  мотиви от стилизирани цветя в учудващо многообразие", остават в сърцето му като нещо уникално и изключително ценно.

След 1938 г. се открива етнографския отдел към казанлъшкия музей и той подарява частната си колекция от 114 шевици от края на XIX и началото на XX век. Сред тях има сокайни шевици от забрадки, шевици от кърпи, ризи, ръкави на ризи, от сукмани, всички изработени ръчно и пазещи красотата на едно отминало време, с рисунъка, майсторлъка и самородния талант на местните жени. Колекцията е подредена във фоайето на музея и това е първото, което гостите виждат „побрала като бисерна капка красотата и багрите на този край, умението и живата мисъл на българката“ (Д. Ничев, „Краеведът Чудомир.“)

Днес част от чудомировите шевици можем да видим и в каталога „Багри и нишки“, издаден от казанлъшкия музей „Искра“ през 2021 г.

През целия си живот  Чудомир е изключително ангажиран с културния живот на Казанлък. До последния  си дъх през 1967 г. оглавява читалище "Искра", което превръща в значим културен център, а като директор на Историко-етнографския музей в града се посвещава на изследването и съхранението на народните традиции.  Той успява да увеличи богатствата на музея с повече от 22 000 експоната. Чудомир първи разкрива участието на казанлъчани в борбата за църковна независимост и културно-национална самобитност, издирва имената на възрожденците и тяхната народополезна дейност, изнася данни за произхода на жителите в околията. Проучванията му за родовете в Казанлък, за народните носии и първите социалисти са полезен принос в краезнанието. Хората виждат в него „един истински местен Херодот, който им възвръща историческата  памет“ (Ат. Божков, „Дневникът на Чудомир“).

В едно от своите писма Чудомир пита: „Помъчих ли се да отразя епохата? Донесох ли полза на народа си? “- риторични въпроси и опит за равносметка на един изключително отговорен и достоен човек с мисия – в борбата с времето да опази за поколенията отиващия си свят – с образите, запечатани в картините и разказите му и с предметите, съхранени на сигурно място в музея.

Димитър Чорбаджийски – Чудомир  е  ярко и самобитно явление в българския културен живот. Една изключителна  творческа личност, ангажирана изцяло и всеотдайно през целия си живот в живописта, белетристиката, краезнанието и общественополезна дейност за „полза на народа си." "Въобщественик", както сам се нарича с присъщото му уникално чувство за хумор и самоирония, неуморен събирач –  на старини, нашенци и колорит - част от най-красивото и стойностното, което България е създала през вековете.

За статията са използвани материали от "Багри и нишки" (колекция шевици на Исторически музей "Искра"- гр. Казанлък), портретът на Чудомир е дело на Константин Щъркелов