Чудомир и шевиците

Оставил на поколенията повече от 1000 рисунки и акварели и над 200 фейлетони и кратки хумористични разкази - "верни родни картинки от онова време, поръсени с хумор", с добродушно намигане и любов към нашенското, Чудомир е жив в народната памет. Но малко хора знаят за значимата му роля като краевед и всеотдаен музеен работник, отдаден на съхраняването на културното наследство на родния си край.

Чудомир започва да се занимава с краеведска дейност като част от казанлъшката ученолюбива дружина „Искра“, която създава основите на културния живот в Казанлък. През 1930 г. той поема ръководството на Историко-етнографския музей в града на розите с идеята музеят да бъде не само склад за артефакти, но и живо отражение на историята и културата на региона. Eдна от първите му задачи е да събере материали за етнографския отдел. По време на своите пътувания из Казанлъшка околия той издирва за музея ръкави, кърпи, накити, носии… Подробно описва женските и мъжките носии в района, сравнява и изучава приликите и разликите, апелира към проучването и запазването им. С усета си на художник, Чудомир оценява красотата на шевиците и благодарение на дейността му още през 1931 г. за първи път пред публика се представя витрина с шевици от Казанлъшко.  

Интересът му към шевиците е провокиран и от разговор със Ст. Л. Костов, по това време директор на Етнографския музей в София. Костов подготвя издание с шевици, но споменава, че няма да включва Казанлъшко, защото нямало  нищо интересно. Това амбицира Чудомир и го превръща в ревностен колекционер. Той обхожда местните села Димовци, Пчелиново, Елхово, Сливито, Ветрен, Гурково, Казанка, Турия, Морозово и с наслада от многообразието и багрите отделя много време на шевиците. „Когато червеното, характерно за балканджиите, се срещне с жълтото на старозагорското поле, се случва една прекрасна магия“, пише Чудомир. Ако не успеел да  откупи сукмана или ризата, която го е впечатлила, Чудомир поръчвал да избродират на отделно парче плат шевицата, за да я запази. Събира дори парченца от различни тъкани като образци за тъкачна техника.

Чудомир не просто колекционира шевици – той ги изучава с внимание към детайла и със силно усещане за естетика. Той вижда в тях не само красота, но и история, културни влияния и емоции. Израз на възхитата му е статията за с. Елхово (сега Милево):

„Хубостта на Елхово е в китните сукмани на пера, полите, пъстровезани, и чапразените колани. В нашата модернизирана долина, където е изчезнала отдавна всяка следа от някогашното хубаво облекло, като по чудо е останало почти само Елхово да пази старата наша шевица и да напомня на млади и стари какво е можела някогашната българка. В малкото време, което престоях там, аз бях изумен от безкрайното разнообразие от мотиви и безбройните им варианти. Десетки видове шевици на сукмани на „пера“ и всяка си има свое име: „кривите раци“, „черешките“, „бялата бялка“, „киткените“, „ситните“, „трите чушки“, „мушенкените“, „охлювчетата“, „кудучените“, „кършиклоните“ и пр., и пр. И как прилягат тези хубави имена на шевиците! Ръкавите им — още повече и още по-разнообразни: „кучешки дири“, „сечени петли“, „змейови главички“, със „сновежки“, без „сновежки“, „двете клончета“, „червените кандила“, „цепената опашка“ и най-подир „пачите крака“, на които се учат подевките. Колани: „чапразите“, „прусурник“, „зеленият миндал“ и много още. Пазвите са също тъй разнообразни. Мъжките — „илимонените“, „портокалените“, а женските — брой нямат. „Огърлиетата“, както те хубаво наричат яките на ризите, са също тъй многообразни и с най-сложни мотиви. И всичкото туй народно богатство умира, отиват тези тънко везани стилизирани вопли и въздишки на нашите прабаби, с чували се носят и се хвърлят в зиналата паст на чепкачниците, за да станат на дреб, преди да са отбелязани, преди да са проучени. Елховските шевици заслужават по-добра участ.

Докоснати от влиянието на мургавите и сложни мотиви, които идат откъм Габровско, от една страна, и, от друга, от ярко цветните слънчеви петна на шевицата от Старозагорското поле, получило се е нещо много фино и много сложно, особено със сукманите.

Когато някоя добра стара баба отключи и разтвори писаната ракла и разгърне пъстри бохчалъци, сякаш букет от горски цветя е пръснат из раклата. И чувствуваш дъх на босилек, здравец и на дива горска люляка.“ (Публикуван във в. „Казанлъшка искра“, VII, бр. 154 от 15.XII.1930 г.) Чудомир, "Село Елхово“

Чудомир възприема шевиците като нещо повече от декоративни елементи. За него те са истинска магия, която обединява природата и човешките умения. Шевиците от Казанлъшко, с тяхната изключителна цветова палитра и "сложни  мотиви от стилизирани цветя в учудващо многообразие", остават в сърцето му като нещо наистина уникално и ценно.

След 1938 г. се открива етнографския отдел към казанлъшкия музей и Чудомир подарява частната си колекция от 114 шевици от края на XIX и началото на XX век. Сред тях има сокайни шевици от забрадки, шевици от кърпи, ризи, ръкави на ризи, от сукмани, всички изработени ръчно и пазещи красотата на едно отминало време, с рисунъка, майсторлъка и самородния талант на местните жени. Колекцията е подредена във фоайето на музея и това е първото, което гостите виждат „побрала като бисерна капка красотата и багрите на този край, умението и живата мисъл на българката“ (Д. Ничев, „Краеведът Чудомир.“)

Днес част от чудомировите шевици можем да видим и в каталога „Багри и нишки“, издаден от казанлъшкия музей „Искра“ през 2021 г.

През целия си живот  Чудомир е изключително ангажиран с културния живот на Казанлък. До последния  си дъх през 1967 г. оглавява читалище "Искра", което превръща в значим културен център, а като директор на Историко-етнографския музей в града се посвещава на изследването и съхранението на народните традиции.  Той успява да увеличи богатствата на музея с повече от 22 000 експоната. Чудомир първи разкрива участието на казанлъчани в борбата за църковна независимост и културно-национална самобитност, издирва имената на възрожденците и тяхната народополезна дейност, изнася данни за произхода на жителите в околията. Проучванията му за родовете в Казанлък, за народните носии и първите социалисти са полезен принос в краезнанието. Хората виждат в него „един истински местен Херодот, който им възвръща историческата  памет“ (Ат. Божков, „Дневникът на Чудомир“).

В едно от своите писма Чудомир пита: „Помъчих ли се да отразя епохата? Донесох ли полза на народа си? “- риторични въпроси и опит за равносметка на един изключително отговорен и достоен човек с мисия – в борбата с времето да опази за поколенията отиващия си свят – с образите, запечатани в картините и разказите му и с предметите, съхранени  на сигурно място в музея.

Димитър Чорбаджийски – Чудомир  е  ярко и самобитно явление в българския културен живот. Една изключителна  творческа личност, ангажирана изцяло и всеотдайно през целия си живот в живописта, белетристиката, краезнанието и общественополезна дейност за „полза на народа си." "Въобщественик", както сам се нарича с присъщото му уникално чувство за хумор и самоирония, неуморен събирач –  на старини, нашенци и колорит - част от най-красивото и стойностното, което България е създала през вековете.

За статията са използвани материали от "Багри и нишки" (колекция шевици на Исторически музей "Искра"- гр. Казанлък), портретът на Чудомир е дело на Константин Щъркелов