Евгения Лепавцoва – художникът, който превърна българската народна носия в изкуство!

Евгения Илиева Лепавцова (1895–1981) е една от най-забележителните български художнички на ХХ век, чиято работа е не само художествено, но и научно значима. Със своето творчество тя успява да увековечи българската народна носия и да я представи по начин, който предава не само визуалната красота, но и социално-културните значения на традиционните облекла. Посветила голяма част от живота си на събирането, изследването и възпроизвеждането на различни народни носии от всички краища на България, Евгения Лепавцова се утвърждава като един от основните автори, които документират българската етнография.

Родена е в Стара Загора на 7 април (по стар стил 25 март) 1895 г. През 1912 г. завършва Девическото педагогическо училище в родния си град, а от 1913 г. записва Художествената академия в София, учейки живопис под ръководството на проф. Иван Мърквичка и проф. Стефан Иванов. По време на Първата световна война прекъсва следването си, за да се включи като доброволка - самарянка и помага в Военната болница в Стара Загора. След войната в продължение на 12 години работи като учител по рисуване в Стара Загора и Бургас, като не престава да рисува през цялото време. През 20-те и 30-те години  живописта й включва портрети, пейзажи и натюрморти, вдъхновени от нейните пътувания в България и Европа. Прави пет месечна специализация в Музея на изкуството във Виена, Австрия, и самостоятелна изложба през 1934 г. Въпреки успеха й като художник, истински значимия етап на нейното творчество започва през 1941 г., когато  започва работа в Народния етнографски музей в София.

През този период тя систематично изследва и рисува българските народни носии, облекла, женски накити и аксесоари. В НЕМ се запознава с много експонати и с тяхната история, което й помага да създаде наистина автентични и исторически обосновани художествени произведения. Пътува  много, обикаля цяла България и отваря очите и сърцето си за красотата на всяко малко село, за живота и обичаите на хората, за делничните и празничните им премени и запечатва всичко това в десетки скици и акварели. Стремежът й към максимална достоверност и внимание към най-малките детайли правят нейните рисунки изключително ценни не само от художествена, но и от научна гледна точка. Тя рисува носиите и върху манекени и в натура, използвайки живи модели, за да улови динамиката и автентичността на традиционните облекла.

Носията в българската култура е не просто част от ежедневния живот, а носител на важни символи и значимости, свързани с различни етапи от живота на индивида и общността. От социалния статус до географския произход, носията е начин за изразяване на идентичност, а Лепавцова, със своето изключително внимание към детайла, успява да отрази уникалните особености на костюмите – от шевиците, през текстурата на плата, до начина на носене и съчетаването на различни елементи. Тя не само документира облеклата, но съживява всяка бродерия, всеки шев и всяка извивка на тъканта. Работата й в музея е не само творческа, но и научна – Лепавцева събира и систематизира важен етнографски материал, който по-късно ще бъде използван в 4 томното издание „Българските народни носии“, издадено от БАН.

През 1942 г. на самостоятелна изложба във Франкфурт, Германия нейното творчество получава широко признание. Европейците са впечатлени от слънчевите пейзажи от Дряновския манастир, Котел, Несебър, Велико Търново и Родопите, очаровани са от красивите български девойки в живописни носии и колоритни битови композиции. Тази изложба не само  популяризира нейното изкуство, но и поставя българската народна носия в центъра на световния интерес към традициите и фолклора.

През 1946 г. получава награда за своите рисунки в изложбата „Българските народни носии” на Националния етнографски музей, а на следващата година печели конкурс за стилизирани рисунки на традиционни костюми за художествените ансамбли. Впоследствие много от нейните творби са използвани за създаването на костюмите на фолклорни ансамбли, сред които и ансамбъл „Пирин“. Акварелите и рисунките на Липавцова са в основата на фундаменталното четиритомно издание „Българските народни носии“ (съвместно с Мария Велева), което остава основен справочник за българската етнография и фолклор.

През 1947 г. Лепавцева организира самостоятелна изложба в София, в която показва своите творби с носии от различни региони на България и е оценена не само художествената им стойност, но и етнографската им важност. След пенсионирането си през 1958 г., Евгения Лепавцова продължава да се занимава с живопис. Рисува акварелни пейзажи и натюрморти, създава ескизи за сценографски проекти, портрети и жанрови композиции. Твори неуморно, умира на 14 май 1981 г. в София.

По случаи 125-та годишнина от нейното рождение в родния и град организират представителна изложба, отразяваща  всички жанрове и периоди в творчеството на художничката. Експозицията включва 50 картини, сред които портрети, пейзажи, натюрморти, композиции с битови сюжети, етнографски скици и рисунки от фондовете на Художествената галерия в Стара Загора и Регионалния исторически музей в града.

Творчеството на Евгения Лепавцева оставя траен отпечатък върху българската културна сцена и етнографска наука. Чрез своите рисунки и изследвания, тя не само документира, но и съхранява част от богатото българско наследство, което продължава да вдъхновява не само художници, но и изследователи, които работят в областта на народните облекла и фолклора. Тя е не само художник, но и културен посланик, който успява да свърже миналото и настоящето на българските народни традиции чрез своето изкуство.