Името и имените дни

      Зимните месеци са времето, наситено с най-много имени дни. Неразделна част от празничния ни календар, те са обвързани със сезоните и труда на хората. Народът казва: “Митрето като дойде, идат и всички имени дни и сватби, Георги като дойде, всичкия народ пръска по къра”. През декември цели 12 дни са празници на „имена“ - като се започне от Екатерина, мине се през Николай, Ана.... Андрей, Христо, за да се приключи със Стефан. През януари националната статистика отчита, че над 780 000 българи празнуват на Васильовден, Йордановден (Богоявление), Ивановден, Антоновден и Атанасовден. В първия месец на годината честитим имен ден и на Теодосий (на 11 януари), Евтим (на 20 януари), Максим (на 21 януари) и Григорий (на 25 януари). А най-голям е броят на българите, празнуващи имен ден на Цветница - общо около 360 000 жени и мъже.

       Най-разпространените лични имена сред мъжете са Георги - почти 178 000  и Иван - 174 000, следвани от Димитър, Николай , Петър, Христо, Йордан, Александър... 124 700 жени носят името Мария, другите най-често срещани женски имена са Иванка, Елена, Йорданка... През 2022 година най-предпочитани имена за новородените са Александър и Георги за момчетата и Виктория и Мария за момиченцата.

       Името е личностен знак - то е нашата същност, отличава ни, носи ни принадлежност. Във всички времена хората са се отнасяли към имената с особено внимание. Според римляните nomen est omen (името е поличба) и силно влияе на съдбата на човека, а популярна българска поговорка гласи: "Името прави човека, а човекът - името." Астролозите считат, че когато едно дете се кръсти с името на определен човек, то наследява неговия кармичен товар и вярват, че промяната на рожденото име може да промени съдбата и житейския му път. Учителят Петър Дънов казва, че чрез името можем да предсказваме всичко, което ще се случи в живота на човека. Той препоръчва името да бъде по-дълго, тъй като повечето букви носят различни вибрации и обогатяват личността, като най-важната е първата.

       Популярният американски писател и лектор Дейл Карнеги пише: „Името на човека е най-сладкият и най-важният за него звук на всеки език!" То е думата, която най-често чуваме през целия си живот. Можем да осъзнаем важността на името, като си представим как се чувстваме, когато някой изговори неправилно нашето име. Въпреки че това не е фатална грешка и рядко се прави нарочно, реагираме отрицателно, дори подсъзнателно. Това не е въпрос на гордост, а на самоидентичност, тъй като името ни е дълбоко свързано със собственото ни възприятие.

     За старите българи името е изключително важно. Показателни са поговорките: „зачерни си името" или „посрами си името" (когато се порицава нечия постъпка). И днес дори, когато някой ни разочарова, ние не произнасяме името му, не желаем да го чуваме и асоциативно не харесваме друг човек, носещ същото име. Трудно е да се изчисти име, което е опетнено, това става с много любов, покаяние, размисъл, с пълна отговорност за мислите, думите и постъпките. Завещано ни е чистотата на името да се пази свято. Затова в миналото честването на имения ден за българите бил един от най-тачените семейни празници - те почитали много повече деня на името, отколкото на раждането. Много от старите хора дори не знаели точния ден на своето раждане - за ориентири използвали големите календарни или трудови празници: „роден съм след Димитровден, по вършитба, пред гроздобер или на Богородица", но имения си ден всеки знаел.

     Празнуването на името е типично български празник, непознат за по-голямата част от света. Именият ден е обществен, социален празник - той принадлежи на рода, показва мястото на този род в общността; степента, в която се почита (или не се почита) от другите. 

      Според етнографите празнуването на имените дни в България започва в края на ХІХ век. Приема се като голям общосемеен празник и се предава чрез първородния син. Когато се казва: “Да ти е живо името”, ще рече “рода”.  Да се продължи рода напред в бъдещето, да имаш челяд, да ти носят името, да са наследници на всичко хубаво, което имаш и си наследил от родителите си, а те от техните, и така далече през времето назад – до родоначалника, праотеца, закрилника на дома - това е смисълът. Светското празнуване на имени дни идва с „възрожденските“ нагласи – когато от отминали езически времена започва да се възражда, макар и несъзнателно в началото, виждането за човека като център на света и битието. Първоначално имен ден празнувал само главата на семейството или мъжете, чиито имена съвпадат с тези на светци от най-популярните християнски празници. В дома на именника се събирал целият род, правил се курбан и се приготвял обреден хляб (колач), който се разчупвал тържествено на трапезата с пожелания за здраве и дълголетие на именика. Постепенно отбелязването на именния ден започва да се разширява извън рамките на семейно-родствения кръг и на гости у именника може да дойде всеки, като се казва, че на имен ден не се кани.  За гостите се реди богата трапеза, сладките неща за почерпка са задължителни (да ни е сладък живота). Колкото повече има на масата, толкова по-добре; колкото повече са гостите, толкова по-голяма е и почитта, а оттам - вярвал народът - и късметът, изобилието, богатството. Един нов елемент, който бързо печели популярност, е изпращането на "честитки" и подаряването на подаръци на именика, които в началото са дребни (вино, ракия, риза, чорапи и пр.), но с времето и особено сред по-заможното градско население стават по-големи, по-скъпи и персонализирани (бижута, парфюми, книги и др.).

     Българинът обича празниците, на имените дни "едни се събират заради светията, други заради ракията", както казва една поговорка. В първите десетилетия на ХХ в. в големите градове имените дни се превръщат в големи и шумни празненства. Тяхното редовно отбелязване се утвърждава до такава степен, че невъзможността на някой да посрещне гости за имения си ден се оповестява във вестникарската хроника. Групи от музиканти започват да издирват адресите на именици и да обикалят домовете им... Постепенно празникът започва да губи своя християнски религиозен характер, от празничната трапеза отпадат обредните храни и ритуали.

     В първите години на социализма връзката на имените дни с християнските светци поражда оживени спорове „за“ и „против" празнуването и от 50-те години на 20 век в продължение на почти две десетилетия имените дни се празнуват „скрито“. Тъй като не успява да премахне традицията, властта променя тактиката - приемайки имените дни се опитва да ги идеологизира, да ги извади от интимния семеен и приятелски кръг и да ги „колективизира“ - организират  се групови чествания с участието на цялото село, на училищния или работен колектив, модифицира ги в професионални празници – (например превръща Гергьовден в „Ден на животновъда').

    Днес празникът на името е повод да покажем почит и уважение към определена личност, да изпитаме радостта от общуването с близки хора, да внесем топлина и одухотвореност в ежедневието. И възможност - да съхраним и предадем традицията. Защото имената свързват човека с историята на рода му и с историята на народа му.

      А ако нямате имен ден –  това не е причина празниците в живота ви да са по-малко :)  Има решение и за това: хората, които нямат имен ден, празнуват на Всички български светии или на Свети 40 мъченици. (Денят на Всички български светии е уникален празник – на него се отдава почит на всички исторически личности, живели по българските земи, канонизирани като светци; подвижен празник е, празнува се след Неделя на Вси светии – първата след Петдесятница.)

      Весели и споделени празници Ви желаем :)