Прогонените букви

Правописната реформа от 1945 година се осъществява в България в рамките само на шест месеца, но подготовката за нея започва доста по-рано.Тя е част от усилията на тогавашното правителство да се опрости и модернизира българския правопис, като се премине към фонетичния принцип при писането.

Ключовите промени в правописа:

• Изхвърля от употреба буквата ят (ѣ) и се заменя с я или е, според ятовото правило (напр. "лѣто" - лято);
• Изхвърля от употреба буквата голям юс (ѫ) и се замества с ъ (напр. "сѫщ" –същ,  "вѫтре" –вътре);
• Прекратява изписването на буквата ъ в края на думите, където няма звукова стойност;
• Прекратява се изписването на буквата ь в края на думите, но се запазва пред буквата о за означаване на мекост (пример: миньор).
• Остава в сила синтактичното правило за употреба на пълен и кратък член при съществителните от мъжки род, единствено число.

Правописната комисия дава решение или насока и на други правописно-езикови въпроси, като отменя задължителната употреба на някои остарели форми (пример: винителен падеж при лични имена от мъжки род); уточнен е правописът на редица думи в българския език, внесени са опростявания и уточнявания в правописа на сложните думи, на главните букви и в употребата на препинателните знаци.

Реформата предизвика бурни реакции в обществото, има много привърженици и още повече противници.

Според големия български езиковед Александър Тодоров-Балан правописната реформа е „тържество на разума надъ суеверието, тържество на фонетичния принципъ въ правописа. Очакваме отъ комисията, да б±де истински просветена строителка и съ другите букви на българския книжевенъ правоговоръ; да б±де следовита и доблестна.“ (1944)

Владимир Георгиев пише „…само т±поумниятъ шовинистъ може да мисли, че безгласниятъ еръ голµмъ и т±пото ± могат да допринесатъ за „величието на България.“ (1944 г.), той е радетел за  „опростеният, разумен, целесъобразен и практичен народен правопис“.

Реформата среща силно недоволство от страна на интелигенцията и образованите кръгове в България. Много български учени, писатели и езиковеди я смятат за унищожение на старинни езикови традиции и културно наследство.

Според Петко Каравелов: „ако махнеме ъ от края на думите, ще опропастиме единството на българския народ.“, а писателят Константин Петканов пише: „Реакционно е да изнасилваш езика, за да го пригодиш към вкуса на неграмотните [...] Културно е само онова, което е една стъпка напред и което споява, а не разединява.“; а също: „Правописът е една културна традиция, която подлежи само на усъвършенстване, но не и на опростяване [...] Българският език е баща на славянските езици и затова той на всяка цена трябва да запази връзката си със старославянския език. “

Критиците обвиняват, че:

• реформата е идеологически мотивирана и наложена отвън, не отразява истинските нужди на езика, а по-скоро е насочена срещу езиковата идентичност на българите;
• изменението на правописа не е просто лингвистична промяна, а е свързано с политическите пристрастия на правителство, което използва езика като инструмент за социални и идеологически промени;
• българската азбука се „осакатява“, за да се доближи българския правопис до руската ортография.(След 1945 г. в България навлизат в употреба съветски пишещи машини и българският стандарт за подредбата на клавишите на пишещите машини е заменен изцяло с руския.);
• промените, особено изхвърлянето на буквите ѣ и ѫ, се разглеждат като предателство спрямо западните говори, спомагат за скъсването на езиковите и културните връзки с българските общности, останали извън новите граници на българската държава, и водят до размиване и загубване на местни говори и наречия.

Една от основните критики, отправени към реформата, е, че тя къса живи връзки между съвременния български правопис и старобългарската писменост. Така българският език губи своя образ и отличителни черти на пряк потомък на старослявянския език.

Две от най-значимите букви на българската азбука – Ѣ (Ят) и Ѫ (Голям Юс) – изчезват  от езика с едно просто решение, но тези букви не са просто лингвистични елементи – те са обвързани с националната идентичност и с духовното наследство на България. Прогонването им от правописа е възприето от някои като загуба на част от българската духовност и дълбоката връзка с историческите корени на народа.

• Ятовата гласна (Ѣ): Ключ към духовната сила на България

Буквата Ѣ (Ят)  е свързана със специфична символика и философия, приписвана й от редица духовни и лингвистични авторитети. За Петър Дънов, един от най-значимите български духовни водачи, Ѣ осигурява „небесна защита за България“, „… тази буква представлява един от кардиналните небесни знаци, която е знамето на славянската писменост и на славянството“. Според него, Ѣ е буква, която свързва Божествения и човешкия принцип,  Ят е мост между тези два свята, който гарантира духовната сила и защита на нацията. Тя е символ на хармония и на обединение на духовната и материалната същност. Дънов смята, че „буквата „ят“ (Ѣ) е кръстът, търпението. Тая буква означава още събиране и примиряване на доброто и злото.“.  

От окултна гледна точка, Ѣ носи в себе си мощта на съзвездието, което е свързано с България. Тази буква е  ключова за съдбата на българския народ. Според някои тълкувания, Ятовата гласна е извор на огромна духовна енергия, която осигурява нацията с успех, благосъстояние, величие и възраждане. Тя е била небесният знак-обединител на България, кръстоносният флаг на духа ни.

Като носи единството между звук и буква, ѣ е носител и на смайващата демократичност на нашата писменост, като ни дава възможност да пишем, както говорим. Затова е крепител  на общобългарската езикова, етническа, историческа сплотеност, отбелязва Румен Стоянов (поет, писател, преводач, бивш дипломат и преподавател в СУ "Св. Климент Охридски") в книгата си „Борба за езика”. Ѣ  ни дава духовна сила, за да изпълним мисията да разпространяваме изконната българска мъдрост, сакралното познание на Божествения език, който ще постави приоритетното овладяване на духовното познание, единствено можещо да пробуди нашия дух.

• Голям Юс (Ѫ): Забравена връзка със старобългарската култура

Реформата от 1945 г. с един замах премахва и буквата ѫ, която е основополагаща и изразява в писмо уникалния български звук гърленото Ъ (голямата носовка) и е символ на духовната и културната свързаност на българите със славянските корени.  За нея Дънов казва: „Буквата ѫ казва, че преди да говори, човек трябва да мисли. Преди да тръгнеш на път, мисли…“

Правописните разногласия продължават дълги години. По отношение на премахването на тези букви от българската азбука е под въпрос дали не е била грешка. Доказано е, че всички останали букви от старобългарската азбука са създадени по чужди образци и най-вече по образец на гръцката азбука. Само тези букви и малката носовка (Ѧ, ѧ), или малкият юс, отпаднал от употреба в езика доста по-рано, са типично български и не приличат на буквите от никоя чужда азбука. Именно по тази причина някои езиковеди и до наши дни държат те да се върнат отново в алфавита на българския език и от фонетичен правопис да се премине отново към старото етимологично правописание.

Мнозина твърдят, че тази реформа е не просто въпрос на правопис, а по-скоро опит за откъсване на България от нейната духовна сила. Премахването на тези букви се възприема от критиците като стратегическа стъпка за отслабване на българската идентичност, като и удар върху духовните и историческите корени на нацията.

Правописната реформа от 1945 година остави след себе си не само промени в езика, но и дълбоки духовни и културни въпроси, които продължават да се обсъждат и днес. Буквите Ѣ и Ѫ, прогонени от правописа, се превърнаха в символи на изгубената духовна сила на България. Тези „прогонени букви“ са не само елементи от езиковата система, но и ключове към разбиране на българската история и идентичност – те са част от живата връзка между миналото и бъдещето на нацията.

Промените, въведени от реформата, в крайна сметка остават в сила и съществуват и до днес. Въпреки първоначалната съпротива, новите правописни правила постепенно са приети и усвоени от обществото. С времето обаче "изхвърлените" букви ѣ и ѫ започват да придобиват културен и исторически статус, като символи на българската идентичност и езиковото наследство.  От гледна точка на духовните учители и културни дейци, изхвърлянето на тези букви е сериозна загуба, не само за писмеността, но и за самата същност на българския народ. Те остават символи на една друга България – България, в която езикът и духът са неразривно свързани и не подлежат на лесни и повърхностни промени.