Прогонените букви

Правописната реформа от 1945 година се осъществява в България само в рамките на шест месеца, но подготовката за нея започва доста по-рано. Реформата е част от усилията на тогавашното правителство да се опрости и модернизира българският правопис, като се премине към фонетичния принцип при писането на езика.

Ключовите промени в правописа:

• Изхвърля от употреба буквата ят (ѣ) и се заменя с я или е, според ятовото правило (напр. "лѣто" - лято);
• Изхвърля от употреба буквата голям юс (ѫ) и се замества с ъ (напр. "сѫщ" –същ,  "вѫтре" –вътре);
• Прекратява изписването на буквата ъ в края на думите, където няма звукова стойност;
• Прекратява се изписването на буквата ь в края на думите, но се запазва пред буквата о за означаване на мекост (пример: миньор).
• Остава в сила синтактичното правило за употреба на пълен и кратък член при съществителните от мъжки род, единствено число.

Правописната комисия дава решение или насока и на други правописно-езикови въпроси, като отменя задължителната употреба на някои остарели форми (пример: винителен падеж при лични имена от мъжки род); уточнен е правописът на редица думи в българския език, внесени са опростявания и уточнявания в правописа на сложните думи, на главните букви и в употребата на препинателните знаци.

Тя предизвика бурни реакции в обществото, има много привърженици и още повече противници.

Големият български езиковед Александър Тодоров-Балан намира правописната реформа за „ тържество на разума надъ суеверието, тържество на фонетичния принципъ въ правописа. Очакваме отъ комисията, да б±де истински просветена строителка и съ другите букви на българския книжевенъ правоговоръ; да б±де следовита и доблестна.“ (1944)

Владимир Георгиев пише „…само т±поумниятъ шовинистъ може да мисли, че безгласниятъ еръ голµмъ и т±пото ± могат да допринесатъ за „величието на България.“ (1944 г.), той е радетел за  „опростеният, разумен, целесъобразен и практичен народен правопис“.

Реформата среща силно недоволство от страна на интелигенцията и образованите кръгове в България. Много български учени, писатели и езиковеди я смятат за унищожение на старинни езикови традиции и културно наследство.

Според Петко Каравелов: „ако махнеме ъ от края на думите, ще опропастиме единството на българския народ.“

Писателят Константин Петканов пише: „Реакционно е да изнасилваш езика, за да го пригодиш към вкуса на неграмотните [...] Културно е само онова, което е една стъпка напред и което споява, а не разединява.“; а също: „Правописът е една културна традиция, която подлежи само на усъвършенстване, но не и на опростяване [...] Българският език е баща на славянските езици и затова той на всяка цена трябва да запази връзката си със старославянския език. “

Критиците обвиняват, че реформата:

• е идеологически мотивирана и наложена от вън, не отразява истинските нужди на езика, а по-скоро е насочена срещу езиковата идентичност на българите;
•  изменението на правописа не е просто лингвистична промяна, а е свързано с политическите идеологии на правителство, което използва езика като инструмент за социални и идеологически промени;
• „осакатява“ българската азбука, за да доближи българския правопис до руската ортография. (След 1945 г. в България навлизат в употреба съветски пишещи машини, а българският стандарт за подредбата на клавишите на пишещите машини е заменен изцяло с руския.);
• промените, особено изхвърлянето на буквите ѣ и ѫ, се разглеждат като предателство спрямо западните говори, спомага за скъсването на езиковите и културните връзки с българските общности, останали извън новите граници на българската държава, и води до размиване и загубване на местни говори и наречия.

Една от основните критики, отправени към реформата, е, че тя къса живи връзки между съвременния български правопис и старобългарската писменост. Така българският език губи своя образ и отличителни черти на пряк потомък на старослявянския език.

Две от най-значимите букви на българската азбука – Ѣ (Ят) и Ѫ (Голям Юс) – изчезват  от езика с едно просто решение, но  тези букви не са просто лингвистични елементи – те са обвързани с националната идентичност и с духовното наследство на България. Прогонването им от правописа е възприето от някои като загуба на част от българската духовност и дълбоката връзка с историческите корени на народа.

• Ятовата гласна (Ѣ): Ключ към духовната сила на България

Буквата Ѣ (Ят)  е свързана със специфична символика и философия, приписвана й от редица духовни и лингвистични авторитети. За Петър Дънов, един от най-значимите български духовни водачи, Ѣ осигурява „небесна защита за България“, „… тази буква представлява един от кардиналните небесни знаци, която е знамето на славянската писменост и на славянството“. Според него, Ѣ е буква, която свързва Божествения и човешкия принцип,  Ят е мост между тези два свята, който гарантира духовната сила и защита на нацията. Тя е символ на хармония и на обединение на духовната и материалната същност. Дънов смята, че „буквата „ят“ (Ѣ) е кръстът, търпението. Тая буква означава още събиране и примиряване на доброто и злото.“.  

От окултна гледна точка, Ѣ носи в себе си мощта на съзвездието, което е свързано с България. Тази буква е  ключова за съдбата на българския народ. Според някои тълкувания, Ятовата гласна е извор на огромна духовна енергия, която осигурява нацията с успех, благосъстояние, величие и възраждане. Тя е била небесният знак-обединител на България, кръстоносният флаг на духа ни.

Като носи единството между звук и буква, ѣ е носител и на смайващата демократичност на нашата писменост, като ни дава възможност да пишем, както говорим. Затова е крепител  на общобългарската езикова, етническа, историческа сплотеност, отбелязва Румен Стоянов (поет, писател, преводач, латиноамериканист, бивш дипломат, преподавател в СУ,"Св. Климент Охридски") в книгата си „Борба за езика”.  Ѣ  ни дава духовна сила,  за да изпълним мисията да разпространяваме изконната българска мъдрост, сакралното познание на Божествения език , който ще постави приоритетното овладяване на духовното познание, единствено можещо да пробуди нашия дух.

• Голям Юс (Ѫ): Забравена връзка със старобългарската култура

Реформата от 1945 г. с един замах премахва и буквата ѫ, която е основополагаща и изразява в писмо уникалния български звук гърленото Ъ (голямата носовка) и е символ на духовната и културната свързаност на българите със славянските корени.  За нея Дънов казва: „Буквата ѫ казва, че преди да говори, човек трябва да мисли. Преди да тръгнеш на път, мисли…“

Правописните разногласия продължават дълги години. По отношение на премахването на тези букви от българската азбука е под въпрос дали не е била грешка. Доказано е, че всички останали букви от старобългарската азбука са създадени по чужди образци и най-вече по образец на гръцката азбука. Само тези букви и малката носовка (Ѧ, ѧ), или малкият юс, отпаднал от употреба в езика доста по-рано, са типично български и не приличат на буквите от никоя чужда азбука. Именно по тази причина някои езиковеди и до наши дни държат на това те да се върнат отново в алфавита на българския език и от фонетичен правопис да се премине отново към старото етимологично правописание.

Мнозина твърдят, че тази реформа е не просто въпрос на правопис, а по-скоро опит за откъсване на България от нейната духовна сила. Премахването на тези букви се възприема от критиците като стратегическа стъпка за отслабване на българската идентичност, като и удар върху духовните и историческите корени на нацията.

Правописната реформа от 1945 година остави след себе си не само промени в езика, но и дълбоки духовни и културни въпроси, които продължават да се обсъждат и днес. Буквите Ѣ и Ѫ, прогонени от правописа, се превърнаха в символи на изгубената духовна сила на България. Тези „прогонени букви“ са не само елементи от езиковата система, но и ключове към разбиране на българската история и идентичност – те са част от живата връзка между миналото и бъдещето на нацията.

Промените, въведени от реформата, в крайна сметка остават в сила и съществуват и до днес. Въпреки първоначалната съпротива, новите правописни правила постепенно са приети и усвоени от обществото. С времето обаче "изхвърлените" букви ѣ и ѫ започват да придобиват културен и исторически статус, като символи на българската идентичност и езиковото наследство.  От гледна точка на духовните учители и културни дейци, изхвърлянето на тези букви бе сериозна загуба, не само за писмеността, но и за самата същност на българския народ. 

Те остават символи на една друга България – България, в която езикът и духът са неразривно свързани и не подлежат на лесни и повърхностни промени.