Иван Хаджийски за българина – диагноза, валидна и днес

   В средата на 30-те години на миналия век млад мъж обикаля България пеша и с колело. На гърба си носи 20-килограмова раница, в която се намира и пишеща машина, а от джоба му стърчи голям тефтер. Това е Иван Хаджийски - младеж от бедно, но будно семейство, завършил „Философия“ и „Право“ в Софийския университет и тръгнал да опознава ... душата на българина. Благодарение на неговото любопитство, ентусиазъм и всеотдайност, остра наблюдателност и проницателен анализ, използвайки преданията, легендите, историята, литературата, фолклора и собствените наблюдения днес имаме блестящо и все така актуално изследване на нашенската народопсихология. Определят го като човека, който се опита да повдигне националното самочувствие на българина, но без да спестява горчивите истини. 

 Проф. Димитър Михалчев пише: „Кой като Хаджийски показа българина в най-хубавата му светлина? Кой като него изследва душата на еснафа, на търговеца, на военния? Никой. Кой като него даде такива точни картини на народния бит, които съперничат на картините, които ни е оставил Захари Стоянов.“

 Убедете се сами не се ли отнасят и за днешния ден:

• "Думите „българин“ и „българска работа“ у нас често се употребяват като най-унизителни нарицания. Българинът, в черните очила на нашето самоподценяване, е онова двукрако без перушина, което населява сивите пространства от двете страни на Балкана и което заради парче хляб е способно на всичко."
• „Българска работа“ (конгрес, културно тържество, състояние, обществено предприятие и пр.), това е работа необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство или нескопосно ръководена, която сякаш по задължение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регистрация на печалните си герои."
• "Държавна вещ у нас е тази, която може да се обсеби без всяко гризене на съвестта. Такова отношение имаме въобще към имуществата на юридическите личности (общини, дружества), чието безнаказано „докопване“ е чисто и просто геройство"." Колко души гледат на държавата само като на институт, чрез който косвено се богатее, а не като на пряк извор на забогатяване? Съществуват ли у нас примери на нравствено линчуване обсебителите на обществени средства? Колко пъти е прилаган законът за преследване на незаконно забогателите чиновници, гласуван още през 1895 г.?"
• "Понятията „честност“, „чест“, „доблест“ нямат високи курсове у нас. Честният човек е онзи вечно измамван „балама“, който работи на доверие и не се запасява предварително с писмени документи."
• „В малко ли случаи у нас една съвест може да се купи по-лесно, отколкото половин килограм бяла халва с орехи? Защото не е въпрос само за даване, на пари: трябва известно усилие, за да се разсече онова жилаво бездушно вещество.“
• "Колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България?"
• “Какво да кажем най-сетне за прочутата масова болест у нас – завистта; за тази болест на посредствеността, на несполучилия дребен собственик на морални и материални блага, която е превърнала почти всяка уста в стискало, което дъвче злъчка и пръска. Колцина разбират правилото: комуто много е дадено, много сам раздава?”
• "Общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсикации са едно от най-гадните явления у нас. Посредствеността поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие."
• "Днес в големите градове ние най-много се пазим от съседите си: да не узнаят тайните ни; да не ни издадат; да не ни прескачат стобора за изневяра; да не ни заразят с някоя болест; децата им да не развалят нашите и пр. Ние нарочно страним от тях и често пъти не им знаем имената, камо ли историята. Старата поговорка обаче казваше: „Къща без съседи на купувай, къща с лоши съседи не държи.” Когато днес си избираме апартамент или къща, ние най-малко се интересуваме от личността на съседите. Нас по-скоро ни интересува общия стил на квартала. Първата грижа обаче на стария купувач не само на къща и на селище, но и на нива бе да се осведоми за съседите, ако не ги познаваше. Това съображение обикновено бе решаващо.”