Когато духът побеждава съдбата - историята на Върбинка Димитрова

Началото: Село Илийно, 1924 г.

На 14 април 1924 година в малкото село Илийно, област Търговище, се ражда седмото дете в семейството на Неда и Димитър Тодорови. Бащата е кмет на селото, а майката — акушерка. Но това дете е различно. Върбинка се ражда без крайници на ръцете и краката.

В онези времена, когато хората с увреждания често са скривани от обществото, семейство Тодорови избира друг път. Те отглеждат Върбинка с любов и я насърчават да живее пълноценен живот.

До 12-годишна възраст тя ходи „по колена". В първите отделения братята и се редуват да я носят на гръб до училището, по-късно баща и купува конят Горчо. С него ходи на прогимназия в град Омуртаг. А най-верният ѝ приятел, който я придружава навсякъде и ѝ помага в трудни ситуации, е кучето Султан.

Срещата с царското семейство

През 1936 година, едва 12-годишна, Върбинка отправя молба до цар Борис III и царица Йоанна за финансова помощ за изработването на протези, с които да започне да ходи като нормално момиче.

Помощта е отпусната и протезите са изработени. Но това е само началото. Върбинка е поканена в Двореца, където ѝ е предложено да продължи образованието си в София под протекцията на Министъра на просвещението, който лично пише речта ѝ.

Така започва нейната мисия — да дава демонстрации пред ученици в българските училища, показвайки какво може човек да постигне с воля и вяра. Две години Върбинка обикаля цялата страна със своите демонстрации и завършва вечерна гимназия.

Министерството на железниците ѝ дава право да се предвижва навсякъде из Царство България безплатно — признание за нейната вдъхновяваща мисия.

Как се ражда интересът към ръкоделията и бродерията

Докато е в трето отделение, учителката дава задание на момичетата от класа на Върбинка да донесат кукички и конци от вкъщи, за да се научат да плетат дантели на една кука и да бродират.

Тя стои в ъгъла и само наблюдава. В къщи дълго страда и плаче.

Тогава насън при нея се явява Бог, който дава съвет на баща ѝ да изработи гривна за ръка с кукичка. Тя разказва съня на баща си и той прави такова приспособление, с която Върбинка се научава да шие не само дантели, но и всякакви други ръкоделия — покривки с бродерии, чаршафи, килимчета.

В последствие ръкоделията ѝ стават нейна визитна картичка и основни експонати в нейните изложби, които тя реди преди всяка своя демонстрация.

Без ръце и без крака по света

През лятото на 1938 година Върбинка заминава за Бейрут, Ливан, на гости при брат си Христо, който се занимава със строителство, но практикува и свободна борба в Близкия Изток.

Върбинка подновява своите демонстрации първоначално в Бейрут, Ливан, а след това и в Дамаск, Сирия. За целта отваря собствено ателие (дюкян) в центъра на града, където демонстрира какво умее и как се справя с различните предизвикателства от ежедневието като човек без крайници.

Временно се лекува в Триполи, Либия, където брат ѝ Христо строи болница за френската армия. Запознава се с ген. Дьо Гол, под чийто контрол протича строежът. Връща се в Ливан, където я заварва Втората световна война.

Полиглотът

За кратко време Върбинка научава арабски, турски, арменски езици, а от колониалните войници — английски, френски и индийски.

По време на войната попада в концентрационен лагер в Ливан заедно с брат си Христо като граждани на страна-съюзник на Германия. Но благодарение на Швейцарския Червен кръст двамата са освободени и се завръщат в Дамаск, Сирия.

Там Върбинка дава демонстрации от името на Международния Червен кръст. Получава сирийско поданство.

Пратеник на милосърдието

Сънищата са важна част от живота на Върбинка. Почти винаги те са нейна пътеводна светлина. Обикновено насън при нея се появява Господ, който я насочва какво и кога да предприеме. Тя самата смята, че е изпратена от Бог да показва и помага на хора в нужда.

Йерусалим и Витлеем (1949-1950)

Така след няколко поредни напътствия, през 1950 година Върбинка заминава за Йерусалим, където пребивава две години. Прави демонстрации във всички училища, манастири и болници там. Една седмица пребивава и във Витлеем.

По-голямата част от демонстрациите са под патронажа на Червения кръст. Присъства на две Рождественски и две Великденски служби на Божия гроб.

Със своите масажи успява да излекува Йерусалимския патриарх Тимотей и още трима други парализирани.

Срещите на Върбинка: Дипломация с игла и конец

През 1949 година Върбинка е поканена в Аман (столицата на Палестина и Трансйордания тогава), където участва в изложба със своите бродерии. Печели наградата на кралицата за най-красиви бродерии.

Самата кралица (майка на крал Хюсеин) е президент на Червения кръст. Върбинка дарява всички спечелени средства в полза на Червения кръст.

Шие килим с държавния герб на крал Хюсеин, след това на президента на Сирия — Шукри Ел Куатли. По-късно гостува в Кувейт, Бахрейн, Йемен, Персия и стига до Индия (Калкута и Ню Делхи).

Навсякъде прави десетки демонстрации в салони и зали, които са ѝ предоставени за целта.

През 1954 година пристига в Кайро, Египет. Среща се с президента Насер, на когото също изработва килим с държавния герб. Такъв герб подарява и на крал Фейсал II в Багдад.

През 1956 година заминава за Италия, където изнася над 250 демонстрации в Рим и Ватикана в църкви и частни училища, за което получава разрешение лично от папата.

Среща се с двама глави на Римокатолическата църква — папа Пий XII и папа Йоан XXIII — Анджело Ронкали, с когото си говори на български език. Шие и подарява и на двамата килимчета с емблеми.

Швейцария: Новият дом

През 1958 година Върбинка и брат ѝ Христо се установяват в Швейцария, където получават добър прием за своите демонстрации в различните кантони.

Завръщането в родината

През 1959 година двамата се завръщат за кратко в родината си — Върбинка след 21 години, а Христо — след 35 години, където майка им ги дочаква.

Трагедията и новото начало

След претърпяна тежка автомобилна катастрофа през 1962 година, Христо повече не може да е асистент на Върбинка.

От 1963 година неин партньор при демонстрациите и в живота е Паул Крапф. През 1973 година тя получава швейцарско поданство.

„На крака" до последно

До края на живота си Върбинка не спира със своята благотворителност и милосърдие. Продължава да прави своите демонстрации пред хора в неравностойно положение.

Говори 13 езика. Помага като преводач на полицейските власти в Швейцария.

До последно живее в селцето Бетлах, където умира на 24 октомври 2010 година.

Наследството

Историята на Върбинка Димитрова е история за триумфа на човешкия дух. Родена без ръце и крака, тя не само съумява да живее пълноценно, но и посвещава живота си на това да вдъхновява другите.

Тя не продава нито една от своите бродерии. Всички са подарени — за болници, за манастири, за хора в нужда. Когато ѝ предлагат финансова помощ, отказва.

Нейното послание е просто и мощно:

„Искам само да покажа, че човек може всичко, ако има вяра."

Днес нейната история е запазена в Регионалния исторически музей в Търговище, където изложба разказва за живота на тази забележителна българка.

✦ ВЯРА • ТЪРПЕНИЕ • ВОЛЯ ✦

Материалите и снимките са предоставени от Регионален исторически музей — Търговище. Скоро предстои издаването на първата книга за живота на Върбинка Димитрова.

3 декември — Международен ден на хората с увреждания