За българските шевици

Българската шевица е пленителен разказ за живота на българите - кои сме, от къде идваме, историята на земята ни и подредбата на света, предавана от поколение на поколение с мъдрост и изящество. Димитър Маринов (книжовник, етнограф и първи директор на Националния етнографски музей) пише: “В тия шарки се изказват радост или скръб, тия шарки показват какво се проси: плодородие, сила, благоденствие, живот, здраве, веселие, любов. Те представляват една молитва, написана със символически белези”. Те са поклон към природата и всичко, което ни заобикаля. Българката е закодирала в шевиците силата на незримото, божественото, в тях тя е вложила любовта си към красотата и към най-близките, за които шевиците са наричани. Бродираните знаци и изображения представлявали своеобразен амулет за здраве и неприкосновеност.

Не случайно украсявали с шевици отворите на дрехите (огърлието, пазвата, ръкавите, долната част на полите) - частите, които влизат в досег с външния свят, те ги "обграждали", за да се спре действието на всички сили, които могат да навредят на човека.

Шевиците са своеобразно „писмо“, магически знаци, поставяни, за да осигурят на хората помощ и покровителство. Предците ни били убедени в силата на избродираното и вярвали, че ако се отреже част от везбата на дрехата се разваля доброто заклинание и човек става уязвим за злини и беди.

Някога бродерията имала и функция на своеобразна визитка. Тя е знак за принадлежност към човешкия свят (с чисто бели дрехи са само самодивите и орисниците), подсказва пола, възрастта, регионалната и социалната принадлежност на човека. По нея хората можели да "разчетат" кой си: богат или беден, ерген или женен мъж, мома или млада булка... В някои краища като златоградския, в престилката са вплитани тайни кодове, показващи от кой род е момата.  (Жените от даден род имали точно определена украса на престилката, своеобразен "герб на рода").

Шевичните украси на дрехите били твърде различни в различните етапи на човешкия живот: Съвсем семпла е шевицата при малките деца (в граничната зона между природата и културата), някъде само ризките били поръбвани с червено конче по края на ръкавите и пазвата. С порастването, растяла и украсата при момата и ергенът, показвайки тяхната значимост (осигуряват продължението на рода, пълноценни участници са в труда и общността). Най-пищна и ярка е шевицата на сватбеното облекло, за да осигури защита на младоженците, уязвими при прехода от един в друг социален статус. След сватбата шевиците продължават да присъстват в най-ярките си форми по дрехите на мъжете и жените, особено празничните, докато напуснат фертилна възраст. С напредването на годините, шевицата по облеклото "обеднява" като цветове и форми, става по-тъмна и се „отдръпва" към ръбовете на дрехата (старците, като въплъщение на мъдростта, нямат нужда от привличащата погледи шевица, да се доказват).

Богатата везба е възпята в народните песни като неразделна част от красотата на българката. Изкусните шевици олицетворяват цялото мироздание, звездното небе, ведно с бляскавото Слънце и пълната Луна: "На поли й ситни звезди, на гърди й ясно слънце, на плещи й ясен месец, по пазва й земля и небо, гора и вода..."

А многообразието от багри и мотиви на територията на малка България е впечатляващо! Трите компонента на традиционната българска шевица - ритъм, симетрия и контраст са валидни по цялата етническа територия, населена с българи, но всеки регион има характерни и открояващи се орнаменти, цветове, специфични мотиви. Те са и изключително разнообразни по техника на изпълнение, структура, модели, материали…

Познати са повече от 15 вида различни плоски, релефни и ажурни бодове,: кръстат, контурен, прав, верижен, гайтанен, разминат, плетен, фистонен, обримчващ, ажурен и др., като най-използваните са прав (цепен) бод - хоризонтален или полегат (разминат); кръстат бод (или кумански); бримчен бод, двулицев бод. Шевиците в Софийско, Дупнишко, Самоковско и Македония традиционно се извезвали с богата едрофигурна везба с пъстър колорит и орнаментика. Софийската кошуля е плътно избродирана от раменете до китката, обикновено представлява сложна симетрична комбинация от семантично богати геометрични мотиви. В Дупнишко и Самоковско е застъпено везането по предварителна рисунка на платното, което се изпълнява със ситни бодове, с помощта на гергеф.  Най-характерното за Дупнишката шевица е нейната асиметричност и колорит, с богатство на растителни и геометрични орнаменти в червено, оранжево и зелено, преплетени със сърма. Самоковската ръкавна везба е с геометризирана и стилизирана растителна орнаментика, изпълнена с едри стълбовидни мотиви, украсени с листа и стилизирани плодове, а по полите на ризите се редуват причудливи птици, пауни, коне и човечета. Македонската шевица е отличима със своята плътност, с едра геометрична орнаментиката върху гъсто извезана основа, покриваща изцяло ръкава на ризата, с типично преливане на червено и винено. С дребни мотиви в меки пастелни тонове са украсени ризите в Елинпелинско. От шевиците в Тракия и Родопите пък струи свежо пъстроцветие с преобладаващи оранжеви, жълти, сини и зелени  багри, като везмото е в малки, ритмично редуващи се квадрати. Бродерията по ризите от Одринска Тракия и Мала Азия е с възлест бод, придаващ релефност на рисунъка, изобразяващ геометрични и стилизирани растителни орнаменти, животински и човешки фигури. Изящни дребни разноцветни фигури просветват по бялото платно на ризите от Варненско, Добруджа и Бесарабия. Особено красиви са сукманите в Ямболско, Сливенско, Казанлъшко и  Старозагорско с пъстро везмо по пазвите на дрехата и с богати везани поли и допълнителни апликирани украси. За Северозападна България е характерно дребно везмо, изработено в кръстат и полегат бод в нежни пастелни тонове. Постепенно цветовете потъмняват от запад на изток. Врачанските ризи впечатляват с везмото си в ярки, наситени червени тонове. В Средна Северна България шевиците са тъмночервени, тъмновиолетови, кафяви до черни, везбата е фина и ситна в симетрична хармония. Тъмните цветове са преобладаващи и в капанските мотиви в Разградско, докато на ръкавите на ризите в Североизточна България греят огнените тонове на червеното и оранжевото, съчетани с тъмно син и черен цвят по полите.

Високата художествена стойност на везбата се дължи най-вече на умелия подбор, съчетаване и обработка на материалите. Обикновено се използват вълнени и копринени конци, по-късно и памучни, а металните (сърмени) нишки придават блясък и великолепие на шевицата.

Според изследователите на българската народна орнаментика най-разпространени са растителните мотиви, следвани от геометричните, зооморфните и антропоморфните фигури и изобажения на битови предмети. Шевичната орнаментика разкрива естетическата нагласа на българската жена и творческия и усет за пресъздаване на заобикалящия свят.

В орнаментите са закодирани различни символи, част от бита и културата на българина. На най-популярните мотиви, носители на щедри послания за здраве и изобилие, плодородие, мъдрост и безсмъртие ще  отделим специално място в следващия ни разказ за богатството, многообразието и магията на българската народна шевица.